Влез.
Повиках ли те или дойде сам?
Не помня.
Не зная.
Не искам да знам...

Влез.
Аз чаша нямам да ти дам,
да те почерпя- гост си мой.
Аз нищо нямам - срам, не срам,
това съм, тук съм... нямам свой.

Но влез.
Така изисква етикетът,
пък и поне ще си починеш!
Единственото тук - букетът,
едва ли с поглед ще подминеш.

Влез и виж ги - в ъгъла самотен, там,
стоят, забравили си времето, изсъхнали
цветята.
От клюмнали главички с тъжен свян
листенцата са паднали
долу на земята.

Живи ли са някога били?
Не помня.
Не зная.
Но като че ли,

направени са мъртви, имат край, но без начало!
Посърнали стоят и нямат от живот следи!
Началото, животът... то е някъде заспало!
Остана само краят - сочещ за "преди"!

Отиваш ли си вече? О... добре!
Не почерпих, чаша не предложих - съжaлявам!...
Но почина си поне. Довиждане!
... сама съм пак – на мислите отново се отдавам...

... и спомних си!
... да, вече знам...
И двамата го знаем май, нали?
Те живи никога не са били!!!