***
Дори и Дунавът не се вълнува.
„Радецки" е изстрадана реликва.
И все така народът е навикнал -
хомота си опазил, да кротува.
Върви в захлас след лъскави водачи,
повели го из улиците мръсни.
Пресипнал пее, докато му втръсне,
а после в плен на самотата плаче.
Но вместо с Ботевите песни страстни,
да крачи пак на Козлодуй от кея
към онзи връх, със който се гордее,
повлича крак към бъдното неясно.
Със спомена за вехтите герои,
посяли в него вярата си жива
и с джоба празен нещо си отива -
далече от съня му неспокоен.
От чуждите и своите ограбван,
народе бос - и ти нанейде тръгнал,
дали пак някой може да те върне
в следите на изгубената слава?
© Любен Стефанов All rights reserved.
