Поличба
Минават месеци. Мълчим.
Не сме се виждали отдавна.
Познавам те - ще продължим.
В това те бива. Нямаш равна.
Това ти беше любовта -
условна. Ако съм послушен.
Когато съм удобен - ДА!
И тишина в противен случай.
А аз така не мога. Не!
Обичам до безкрай. Със всичко.
И знаеш, че на колене
бих паднал. Ако има смисъл.
Но няма ли любов - защо?
Да ме боли? Да страдам още?
За мене ти е все едно...
И за безсънните ми нощи.
Обичаш себе си, не мен.
Сега оказах се виновен.
Така да бъде. Нека спрем.
Излей си всичката отрова.
Аз мога да я понеса.
Защото те обичам. Mога!
И в гроба ще я отнеса.
И там ще те обичам! Много!
Дори и хора като теб,
все някой трябва да обича.
Не би могла да разбереш,
но ти си моята поличба.
Добра ли, лоша ли - не знам.
Не си избирам сам съдбата.
Но даже и да можех сам,
за тебе бих си дал душата.
А ти мълчиш... Не е беда.
Ще те обичам отдалече.
Не зная как да спра... Съдба -
обикна ли, обичам вечно.
