Загубих се сред хилядите дилеми,
не като гора те бяха, а бунище,
дето хвърлях всичките проблеми
на живота ми, а той е пепелище.
Запалих ги, като змии засъскаха проклето
и изгоряха леснопреживяните, но другите -
недогорели въглени, следи оставиха и често,
напомняйки за себе си, се пак разпалват.
И ги гасих със сълзите си, а още парят,
пожарникари за душите си не знаят
и моята от въглени жигосана се лута,
вие, влачи се безпомощна, но оцелява.
© Ния Младенова All rights reserved.
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Синьо.цвете
Беше залп. Беше взрив. Смъртоносно отеква. Жална майка катери деветия мрак – бели камъни, кръстени в...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
