* * *
По пътя, който следвам, на инат,
човеци няма. Твърде са заети,
след мене даже луди не вървят,
едничка обич само – да ми свети,
че тъне лете в прах, а зиме в кал,
нозете ми са боси и боли ги.
Дори глупак до мен не би вървял,
за да ми носи купчинката книги.
А щом се спусне тихо нощен мрак,
полягам морна, с камък за възглаве
и ще осъмна будна няма как,
сънят е гост – изпратен... и забравен.
Звезди над мен... Край мен душите – кът.
Присмиват се на обичта ми в мрака.
Но съмне ли, зад онзи кръстопът,
усмивката ти зная, че ме чака...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
