***
Искам да изляза от затвора
на чувствата си мрачни аз
и да усетя пак простора,
и да крещя със пълен глас!
В очите ми оглежда се Зората,
ухая аз на роза казанлъшка;
със капки утринна роса съм по косата,
донесена от Дунава, юнашка...
Преплела съм усърдно в себе си
Любов, Надежда, Вяра...
но аз ги искам не за себе си -
раздавам ги без мяра.
От всичко туй аз искам да опиташ,
да вземеш ти по мъничко от тях.
И след години да не се запитваш:
„Тя беше ли?" А да си сигурен, че БЯХ!
Тогава ти, загледан мълчаливо,
ще стискаш листа бял в ръка
и ще усещащ как било е всичко живо,
И ще изпиташ мъничко тъга...
Да, тъжно ще е, ако вместо роза свежа
намериш само розов прах
и осъзнаеш, че не си младеж невежа,
а зрял си мъж с оскъден смях...
Но, както аз съм твоята стихия,
така ще бъде споменът за теб,
и като погледнеш този лист хартия,
ще виждаш само розовия цвят.
Той още ще ухае на съблазън
и нежно ще те гали по дланта,
защото е от мене той белязан
и запечатан с мойта добрина.
Клеймото му ще е със устни,
целунали те първо теб,
защото съм от тебе вкусила
и обичта ми води ме напред...
Със таз любов великолепна
в затвора аз не ще стоя,
а като вихрушка шеметна
оттам при теб ще долетя.
Тъгата ще оставя зад решетките,
а другото на тебе аз ще дам,
за да усетиш любовта със клетките
и да останеш после тих и ням...
От много обич някога боли,
но в болката ще бъдем двама,
защото с тебе сродни сме, нали?
От любовта ни по-свещено няма!
© Бенита All rights reserved.
