Очите ти - не очи, 
а изваяни, блестящи
скъпоценни камъни.

Устните ти - не устни,
а плътни копринени
нишки от мечти.

Косите ти - не коси,
а шарени есени
листа, разпилени.

Ти, но не ти, а онзи
истинският ти. 
Той буди
моите мечти.

Нея озаряват я
светлините на
прекрасните ти
скъпоценни камъни.

Тя докосва нежно
тези копринени
нишки от мечти.

И нейните ръце
прокарват се
в шарените
есени листа.

С нея ти ли си!?
А с мен беше ли!?

Душата ми - не душа, 
а скъсана струна,
кървава река.

Сърцето ми - не сърце, 
а пустиня в ледове,
премръзнало дете.

Сълзите ми - не сълзи, 
а сянка на отминали
дни в радости.

Телефонът ти не звъни. 
С нея щастлив бъди.
Както с мен не си.

Аз в леговището си, 
замръзнала сама,
ще стоя и ще чакам
деня на лъча светлина...