...
Казват, че е тежко да си сам.
Още по-тежко е да си обречен.
Да се влачиш без диря някъде там,
дето краят ту е близък, ту далечен.
Не знам дали ще си вечно до мен
или търсиш едно хубаво лято.
Ще отлетиш като птица - отхвърлила плен,
щом есен подгони първото ято.
Аз пак те обичам и пак ме боли,
че всяка надежда е плод на заблуда.
Сега чакам през юни сняг да вали,
не горя в жарта, а се мъча в простуда.
А знаеш ли, че горчиво море
точно сега ми облива очите?
И ако някога приливът спре,
какво да върна - нощите или дните?
И на кого да даря нежността?
Или вятърът да я разпилява?
Аз не искам да тъна в прахта-
бих умрял за цветя, не за плява.
© Георги Георгиев All rights reserved.
