Полива майка новата леха,
за всяко стръкче – напръстниче влага.
Погалва ги със поглед, сякаш са деца
и всичките за нея равноправни.
Ако, не дай си боже, прекали,
пръстта ще втаса, пита блатна.
Телцата крехки с клюмнали глави
ще легнат в земята безвъзвратно.
Сега полива. Няма още дъжд.
По своему преборва сушата.
А този спомен приживе
вълшебните ѝ думички подслушва. ...