***
Разресвам косите ти, мамо...
Как тъй, изведнъж, посивя?
Дали аз пропуснах да хвана
с тая рехава четка деня,
в който твоята младост си тръгна?
Ех, да можех така - да я спра,
мила майчице, някак да върна
абаноса пак в твойта коса.
Неволно се връщам, когато
бях малко, наивно дете
и колко възторжено татко
уверявах - порасна ли, лек
ще направя, за него специално,
предпазващ от болест и смърт,
тъй силно тогава си вярвах...
Пък татко е вече отвъд.
Поглеждам в очите ти, мамо.
Кога посивяха и те?
Зная, вече са твърде отслабнали,
имаш нужда да бъда до теб,
а аз все препускам, препускам,
сякаш мама не ми е една
и вечно, реша ли, във скута ти
ще полагам щастливо глава!
Ръката си слагам в дланта ти...
Целувам ти, мамо, ръка.
Прости ми! Аз исках да бъда
по-добра от сега дъщеря!
Ще си идеш и ти, мамо мила,
кому ще са нужни сълзи,
щом земята те черна покрие?
И да викам "Върни се, върни!",
и косата дори да си скубя,
мила майчице, ти ще лежиш...
Върху твоето рамо търкулнах
сълзичка. Недей я бърши!
© Таня Донова All rights reserved.
