* * *

Jul 10, 2012, 9:06 AM

Poetry

1547 2 5

Всички ме целуваха (назаем)
и всичките ми сваляха звезди.
През рамо ме прегръщаха (че плачех)
и обещаваха ми "Няма да боли!"

Но тръгваха, на изгрев, със зарите,
оставяха ме бледа (и сама).
Душата ми умря във безразличие
(а не изплака даже и сълза).

Умрях (морално), може би изстинах
и станах равнодушна към света.
Сега нашепвам само твойто име -
последната (спасителна) земя.

Свързани произведения

Comments

Please sign in with your account so you can comment and vote.

vedrina (Марина Стоянова)

2016-02-01T12:09:45+02:00

Идва момент - в който преосмисляме случилите се неща - и правим равносметка..., човек се учи от грешките си...!!!
Newer (E.С.)

2016-02-01T12:02:54+02:00

Уникално е. Чувствата.. Тази тъга.. Докосна ме.
Красиво е, макар да натъжава.. Поздрав и от мен
myworld (Аз)

2013-11-30T22:35:34+02:00

Преплитат се тъга и нежност! Харесах този стих! Поздрав!
target_audience (Николинка Асенова)

2013-06-17T16:28:08+03:00

Красиво!
Tomad (Тома Кашмирски)

2012-07-10T09:07:03+03:00

Дъска? Направо греда!

* * *

Свързани произведения

Comments

Random works