Jul 10, 2012, 9:06 AM

* * *

Poetry

1.9K 2 5

Всички ме целуваха (назаем)
и всичките ми сваляха звезди.
През рамо ме прегръщаха (че плачех)
и обещаваха ми "Няма да боли!"

Но тръгваха, на изгрев, със зарите,
оставяха ме бледа (и сама).
Душата ми умря във безразличие
(а не изплака даже и сълза).

Умрях (морално), може би изстинах
и станах равнодушна към света.
Сега нашепвам само твойто име -
последната (спасителна) земя.

Want to read more?

Join our community to get full access to all works and features.

Comments

vedrina (Марина Стоянова)

Идва момент - в който преосмисляме случилите се неща - и правим равносметка..., човек се учи от грешките си...!!!

2016-02-01T12:09:45+02:00
Newer (E.С.)

Уникално е. Чувствата.. Тази тъга.. Докосна ме.
Красиво е, макар да натъжава.. Поздрав и от мен

2016-02-01T12:02:54+02:00
myworld (Аз)

Преплитат се тъга и нежност! Харесах този стих! Поздрав!

2013-11-30T22:35:34+02:00
target_audience (Николинка Асенова)

Красиво!

2013-06-17T16:28:08+03:00
Tomad (Тома Кашмирски)

Дъска? Направо греда!

2012-07-10T09:07:03+03:00