...
И сам изпращаш слънцето замислено,
и чудиш се ще дойде ли отново то.
Е, да – какво ще става, вече е написано
на камъка напукан със букви от сребро.
Седиш и взираш се, а спомени
се трупат в теб и тръгват на война,
сякаш души потиснати, преломени
бунтуват се от своята съдба.
Навън са облаците, но и вътре в тебе
е мрачно, тегаво – пожар без плам.
Мечтаеш да си чист, невинен като бебе,
но знаеш, че отдавна минал си оттам.
Остава болката- тя трупана е тайно
през толкова години, изпълнени с тъга.
И само спомени, събирани безкрайно,
другар са твой едничък на света.
Свещта догаря, тъмнината е голяма.
Луна показва свойта красота,
но блясъкът в очите веч го няма –
потънал е в дълбока самота.
© Ноу Фейт All rights reserved.
