5,30 a.m.
Връщам се отгоре. Търся хора.
Много дълго бях при птиците.
Много се мълчах. И не говорех.
Малко полетях и бях кокиче,
облаче, събрало чужди болки,
шепа, във която бавно никне
щастие, тъга и неуморност;
сутрешно кафе и трънче ничие.
Малко полетях. Познах небето.
Синьо си събрах. Да се изплаквам.
Магарешки бодил ли е сърцето
щом боде отляво и не чака
малко да отмине, да се слея
някъде в тълпа от непознати.
Аз съм само сън. Сълза. Не Нея,
краят на едно голямо чакане.
Падам. Приземявам се на части.
Колко ли човечност е останала?
Колкото приятели изпращах,
толкова товар събрах във дланите.
Толкова тежа, че не излитам.
Истини събирам към безкрая.
Падането често е политане.
Само че наопаки от рая.
© Ем All rights reserved.
