Размиват се животи, сенки, времена
и чезне във мъглите суетата.
Отива си със нас презряната вина,
погребват я и нея под земята...

А как са склонни бавно да минават дните,
когато болката приклещи ни душите;
когато истините развенчаят;
когато брат с брат не се познаят...

И тъжно е да трябва да се смея,
когато от мъка аз ще полудея
да виждам хора уж познати
към мен да са на лицемерие богати.

Но един ден за всички идва краят.
Тогава дано си се познаят,
че от толкоз грим размазан по лицата
губи се физиономията нам позната.

И аз ще тичам по небесна права,
(избавление за никой няма...)
когато тялото ми потъне във забрава,
и ще се смея искрено, със глас,
на всеки, завидял ми в този час!