Винена чаша

Хладно вътре в мен присветка

дълга, мека светлина

и ледът в плътта гореща се пропуква

и усуква

на страха бледосинята звезда.

Аз ходя дебнещ в дебрите на мрака,

застинал, стенещ в ролята на враг.

О, как целувам устните на моя левитиращ свят,

с гердан от прашен низ,

хвърлящ златни нишки скален бриз.

И пак жестоко падам,

жестоко в тази черна страст

и във бяс

аз тегля пръстите на висшия далак,

висшо смучещ стъпки на петак

(трак трак трак)

оближи ме,

умори ме

с мириса на пресен лак

и виж видението на терпентина

в чашата от мед и глина.

Там, в сребристо-алена гора

аз вися обесен

и потъпкан в чувства и тъга

съм лунен лъч, отнесен

и потресен,

осенен

от твърдата ръка на прага,

аз вдигам нож и те посичам

в кралството на нежността одрана -

чашата е предначертана.

А твоя глас в глухотата ще отеква.

А твоя глас със смъртни думи за наслада ще намеква,

с красиви струни ще крещи,

ще плющи

и като малка птичка,

като дребната игличка

на земята ще се отмори

и в зори

за сетен път ще се отдели –

в ново малко кътче...

душата ще се подреди

и скрито топло ледче

в топлотата ще се отреди

и по гърлото със нокти то ще драсне –

не в края светло слънце ще блещука,

а в утро палаво ще се роди

и новий свят ще заплени.
- - -