* * *
И ето, че отново се разби
една усмивка в ствол от мрак премръзнал,
и мракът изведнъж се разтопи,
и стана светло в меката окръжност.
Изчезнаха нелепите лица,
лишени от живот и цвят на чувства,
и пак пристъпи леко пролетта,
и до пръстта докосна цвете с устни.
Прекрачих прага - пътната врата -
ми сочеше посоки и шептеше:
''Не е безкрайна даже любовта,
но ти ще имаш своята за вечност.''
И днес вървя, до мене любовта
отмерва миг след миг от тази вечност,
и век след век живея на земя,
в която всъщност няма нищо вечно.
© Евгения Калъчева All rights reserved.
