Аз съм тук, а далеч си ти,
разделят ни километри, дни,
протягам ръка, а теб те няма
и земята в лед е скована.

Чух, обичал си ме преди,
че реалност са били тези мечти.
Чух, имала е и крила душата
и светлина имало в тъмнината.

Ала снегът показва друго,
тяло разбито там лежи,
крещи ми "Върни го, върни го!
Преди без мен да продължи..."

А всъщност тези устни
в лед сковани са и те,
също като тези думи късни,
плачат като мъничко дете.

Плачат, Боже, протягат ръце,
гонят нереално изгубено момче.
Докосват стара снимка сива
и потича сълза щастлива.

Ръцете с снимката застанаха,
там, където сърцето тупти
и очите да мигат престанаха,
шепнейки бавно "Заспи..."

Заспа... заспа красотата,
заедно с любовта и мечтата,
заспа снегът, заспа реалността,
живее само миг в далечността...

Живее само миг илюзия,
разкъсващ мислите почти,
подтиква те "Мисли, мисли,
това момиче беше... ти!"