Труп на щъркел

Дойде през септември
най-чаканата, най-вълшебната пролет...
Дойде, но като че ли малко късно.
Ние всички отдавна бяхме спрели да вярваме
 и на очите ни тежеше мократа пръст.
Дойде тази пролет... От блян по-прекрасна,
но беше последна такава
и уморено я носеха в своите човки
неотлетелите птичи ята.
Защо ли така после се случи? Не зная...
Разцепи се под нас на две земята
и погълна наш'те топли привидно сърца.
Дойде през септември
единствената ни сбъдната пролет,
по-нереална от чудо,
по-сияеща от ангелска мечта...
Дойде и завари от нас каквото беше останало:
заровени очи под падналата шума
 и затворени сърца...
( А ако знаехме преди,

че без вяра в своята пролет се погубваме,
да се променим щяхме нима?)
Дойде през септември
най-чаканата, най-вълшебната пролет...
Дойде и разплакана си замина.
Поне един да вярваше още в своята пролет,
уви!
В  шумата някой сърцата ни беше заринал...