А беше празник
А беше празник.
Аз вървях.
И стиховете ми тежаха.
Но посред глъч и хорски смях
прекрасни звуци долетяха.
Как само свири този цигулар!
Омаян спрях пред шапката до него.
Безупречно изгладен, ала стар
костюмът му издава, че е беден.
Помолих го:
”Не спирай!
Разкажи за твоята съдба, човек-магия!
Божествена мелодия!
Но как и ти си стигнал, братко мой, чак до просия?!..”
Полуусмивка.
Струнен листопад.
И някакво затишие.
Пред буря.
„Приятелю, направих го от глад,
за да ги облека и ги обуя.
Семейството ми – хубава жена,
и две момчета – умни и красиви -
загубих ги на никаква цена –
тук няма хляб -
целунах ги,
заминах.
В чужбина бях известен цигулар.
Пътувах, пращах.
Пращах и пътувах.
И неусетно с куфара ми стар
прибрахме се.
Аз всяка нощ сънувах прегръдките им -
ангелски лица –
с къдриците на майка им красива.
Но нямаше ги моите деца…
А тя бе някъде…
със друг щастлива…
Останах сам.
В родината си.
Сам.
Посечен от напразното очакване.
Самотен тук.
Но по-самотен там.
Аз, шапката и струните разплакани…
Ти мислиш, че съм просяк...
Погледни пред шапката ми надписът какъв е!
Не бих продал и звук за сто пари!
Да купя аз живота си е късно!”
Погледнах, че пред кепето му пише:
„РАЗДАВАМ НОТИ! НОТИ И НАДЕЖДА!”
„Най-страшното, обаче, братко, виж, е –
че в него никой даже не поглежда.
Едни се смеят в празника улисани,
цигулката за тях не значи нищо.
А други – от неволите притиснати
и шапката, и надписа не виждат.”
А днес е празник.
Чудо е голямо!
Тъгата много празници обрича...
Защото да празнуваш можеш само
АКО СИ ЗДРАВ И СИТ,
И АКО СИ ОБИЧАН!
© Деница Ангелова All rights reserved.
