А прошките, тъй лесно ли ги даваме
Съдбата е всевишно изкупление,
тя знае на кого, какво и как.
А ние в наш'то плътско измерение,
сме стиснали проклет ръждив петак.
И мислим си, че той ще е решение,
за пъзелите в кармата ни земна.
Забравяме да търсим опрощение,
във знаци на знамения безследни.
Очите ни изплакали са болките,
но пак като Сизиф не се предаваме.
Бленуваме, усмихваме се! Прошките
ги взимаме, а колко лесно даваме?
Обичаме да ни ласкаят прелестно,
и егото ни да цъфти божурено.
А колко са делата ни безкористни
и чувствата ни - чисти, непринудени?
© Данаил Таков All rights reserved.
