А сега, луната ми отвлече
Вятърът, с обувки от хвърчило,
рехавите облаци преброди,
влюбен ли е, шантав, не личи си,
в люспици от дъжд разсажда пролет
и му трябва спешно нежно бяло
с розово за люляците голи.
Люпна се луната недоспала
и ветреца кротичко помоли:
да не гони кацналите ноти,
да не киха в цветните прашинки,
ризата да си смени́, че потен,
ходи гол, ще вземе да настине...
Пръста си убоде, но свирука
вятърът и сън не го достига,
шие за глухарчето перука
и разлиства пролетната книга:
как в очи на птиците пътува,
обички на вишните навръзва,
тази страст в сърцето му си струва
и обувките си хвърля първи,
и тревичките разресва с пръсти,
разцелува кожата им млечна
и играе с миглите им гъсти...
... а сега, луната ми отвлече.
© Красимира Чакърова All rights reserved.
