А старата жена доеше крава...
А старата жена доеше крава...
А старата жена доеше крава,
глава забила в хълбока ù черен.
Със сетни сили в крехкото си тяло,
изстискваше от вимето вечеря.
Ръцете ù отчаяно се впиват
с болнави пръсти, корени превити.
Струеше мляко в старата съдина,
направена от майстор самобитен.
Хвърчаха пръски, пяната шептеше
за млечния си път легенди звездни.
Но старата жена млеко доеше,
загърбила космическата бездна.
Тя искаше на масата да има
паница мляко с хлебеца от вчера.
И куп дърва за идващата зима,
та топлина в дома да се намери.
Не беше взела нищо наготово,
и нищичко не искаше от никой.
Безкрайна самота, като отрова
душеше я. Ту тайно, ту открито.
Край нея преминаваше живота.
За някои дори я бе отминал.
Но бабата и днес дои млекото
и кани проходящите да пийнат.
© Александър Калчев All rights reserved.
