А там – под възглавето, спят непробудно петли
Пристъпват на пръсти, не смеят да дишат дори,
словата що лудият вятър нехайно разпръсна.
Свещта на треперливо парчета от мрака гори,
за стихове рано е, а за молитви е късно.
В предетата крие се плахо наплашен сънят,
откъсва си хапчица малка от лунната сладост.
Звездите са капчици мед и прецизно лепят,
сърцето напукано на неживяната младост.
А там – под възглавето, спят непробудно петли,
Луната от облак постеля извеза прекрасна.
И тополите стават за някой вълшебни метли,
Чудесата ми кротки са – спят и спят. Да пораснат
© Надежда Ангелова All rights reserved.
