Нима сме до бездушие обръгнали –
цветята вече трудно разпознаваме.
Кога ще дойде нашето разсъмване
със изгреви на парещите блянове?
Нима от битовизмите забарвихме,
какво е да се радваме на хòрата!?
В житейските си страсти все пропадаме –
в безвремие на завистта и злобата.
А толкова е лесно да обичаме
и да благодарим, че съществуваме.
Във истинското трябва да се вричаме
и с вярата в доброто да празнуваме!
© Данаил Таков All rights reserved.
Тъй жилава е моята душа, а уж – покорна, поетична, кротка. Прощава ми, когато съгреша, до девет пъти...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
