* * *
Ще стопля тишината помежду ни
и с този пламък мрака ще раня,
макар да знам, че всъщност е безумие
в подземие прозорец да градя.
… макар да знам. Това е слабоволие.
Агония на счупени криле,
тревожно щом сърцето си ще моля
да те обича, даже и да спре.
Но как да те оставя вън, на прага,
с товара? Съвестта е твоят Ад,
от който невъзможно е да бягаш,
нито на този, ни на онзи свят.
Не мога. А очите ти са пълни
със моите сълзи, и те тежат…
Загнездват се в сърцето ти, покълват
и шепнат, че без мене няма път…
И как ли да отворя безразлична,
изстинала. Със стъклени очи.
Когато всъщност още те обичам…
Отварям. Ето. Пак сме аз и ти.
© Ева Корназова All rights reserved.
