А така силно люти!
На кого да даря тази любов,
която отгледах?
Срещах хора и зверове,
хищници и човеци...
Как да спра?
Как да спре да расте
нещо пазено толкова време?
Преливащо в мен, то с мъчни сълзи
измива лицето ми бледо.
Не боли... А и как?!
Тя лекува всичките рани -
и онези от враг,
и онези от приятели стари...
Тясно е в мен
и препълнено всичко
и не мога да кажа просто: "Поспри!"
Тя свободна е,
прилича на феникс
с огромни криле,
а всъщност е мъничка,
пърхаща в същността ми весела птичка...
От тази безкрайна любов,
и от грижа,
препускат подивели и мислите -
всичките...
Аз ли копнея?
Или тя ме владее?
Все така невежа оставам за чувствата...
Моят ангел небесен е,
моя огнена гръд,
все тупти,
сякаш някой отдавна отнесъл е
похлупака на моето "Аз"
и избягали са всички мечти,
заедно с тях и сърдечния ми компас...
Само нея намирам!
Безпътна Любов...
Няма край, без посока,
дори и без дом,
а извира дълбоко,
като извор небесен
и прелива
в солените дни на живота...
Обожавам я!
А така силно люти!
Нямам крила,
а крещи ми без жалост:
"Ти не спирай! Лети!
Просто лети!
Няма смисъл животът,
без нашата цялост!"
© И.К. All rights reserved.
