Често съм стигала до един единствен извод,
че на таз земя има само един възможен изход
и колкото и да се скитаме, питаме и пробваме,
абсурда на живота няма смисъл да оспорваме.
Той е там, в основата на всичко,
гледа ни и ни се смее саркастично.
Има ли логика все за бъдещето да копнеем,
щом в заника на живота си сме обречени да залинеем?
Какъв е смисълът да търсим някаква опора,
щом осъзнаваме, че всичко се гради на временна основа?
Няма нищо вечно, сигурно и нефалшиво,
всичко е измамно, илюзорно и лъжливо. ...