Често съм стигала до един единствен извод,

че на таз земя има само един възможен изход

и колкото и да се скитаме, питаме и пробваме,

абсурда на живота няма смисъл да оспорваме.

Той е там, в основата на всичко,

гледа ни и ни се смее саркастично.

Има ли логика все за бъдещето да копнеем,

щом в заника на живота си сме обречени да залинеем?

Какъв е смисълът да търсим някаква опора,

щом осъзнаваме, че всичко се гради на временна основа?

Няма нищо вечно, сигурно и нефалшиво,

всичко е измамно, илюзорно и лъжливо.

Обречени сме да живеем в свят на сетивата,

без да знаем истината за нещата.

Но въпреки целия този абсурд,

аз решавам да се вдигна на бунт.