Ако при всяко вдишване...
... оставаше
поне една причина
за да не заглъхна
щях да подаря мечтите си
на отминаващите облаци...
... и всяка следваща
илюзия за минало
облакътена на перваза
в отразена мисъл
и тихите вълни на лятото
неутоленото по мен
страха неписан....
и всичките
необуздани пориви
онези – в непокълнали желания
разкъсаното нощем
по страните ми
студът навън...
безкрайните мълчания....
... ако при всяко вдишване
... сънят се връщаше
до синьо изтънял
в нозете ми
и най-последната
от всички истини
все още тлееше
в ръцете ти...
тогава щях да спра...
за малко
да подишам...
по теб да си почина
като сянка...
а после да се върна в утрото...
в което някога
се чувствах
малка... <<<
