Любовта е моя спътница незрима,

огрява ме със светли, стоплящи лъчи,

прогонва всеки студ и всяка дълга зима,

що живеят в моите очи.

Прогонва всяко зло, коварно безпокойство,

озарява моя сив и мрачен сън,

дава ми криле на бурно непокорство,

смелост да изляза пак навън...

... Навън, където черни кръстове стърчат

и адски демони с човешка плът пируват,

там пътят отдавна не е път -

на всеки ъгъл дяволи души купуват.

Процъфтява тази тъжна търговия

сред мрака – зъл и ледено студен,

обагрен с черна демонска магия,

прогонила усмихнатия светъл ден...

Сред този земен Ад аз тръгвам на разходка -

започвам земния си път,

стъпвам смело с уверена походка,

а с мене две приятелки вървят.

Едната е с красиво име гордост,

гледа тя със вопъл ням,

но върви с някаква щастлива бодрост

и влиза тихо в моя малък храм.

На другата викат  ù любов –

тя сляпа е, не вижда земния ни Ад

на тоз свят, пълен със тъга, суров,

събрал се в шепата на моя малък град.