Алергия
Лютú ми и кихам – нощта е на прах
и вятър лицето ми с длани зарива.
Предълга прелюдия. Чувство на страх.
В проточени жици – столунни курсиви.
Проглеждат дърветата. Аз ослепях.
С лилави очи из клонака трепери
възторг електрически и със замах
издухва прашинки в небе табакера.
Не ми е до пролет. Не ми е до смях.
Опрял е до кокал по кучешки ножът.
Ще среже каишката овчият грях,
закътал наивност под вълчата кожа.
Аз няма да вия, очакваща крах,
навял по ъглите край нощните лампи.
Ще прихна с досада – роман ли живях?
Живот ли написах, с изтрита поанта?
Захвърлен в началото, сетният ред
в приятел най-верен врага разпознава.
Заченат със слово, светът е поет,
от слово разпънат. С присъда – забрава.
10.05.2020
© Мария Димитрова All rights reserved.
