Антидот на самота
Бодливо-пареща и неуютна
отново ме посипва тишина.
И ето пак,
с вина в душата смутна,
градушка ледна силно заваля.
Със свиден спомен за вълшебно лято
превързвам болно-тъжните места
и пак
надеждата е тя,
която, единствена, подаде ми ръка.
От тъмно ще изляза ли на светло?
Ще трепне ли хербарият у мен?
Ще мога ли ръкави да запретна
и дръпна примирения перчем?
Дано да мога!
Иначе потъвам
във хлъзгавото блато-самота.
Телце, подобно червей, там огъвам
за нечия човешка топлина.
Не!
Аз ще се „извадя“ и усмихна
на лепкаво-превземащия мрак.
.....
Наздраве, Слънчо!
Във съня си кихна.
Е, хайде, прегърни ме силно пак!
© Валентина Лозова All rights reserved.
