Антидот на самота
Бодливо-пареща и неуютна
отново ме посипва тишина.
И ето пак,
с вина в душата смутна,
градушка ледна силно заваля.
Със свиден спомен за вълшебно лято
превързвам болно-тъжните места
и пак
надеждата е тя,
която, единствена, подаде ми ръка.
От тъмно ще изляза ли на светло?
Ще трепне ли хербарият у мен?
Ще мога ли ръкави да запретна
и дръпна примирения перчем?
Дано да мога!
Иначе потъвам
във хлъзгавото блато-самота.
Телце, подобно червей, там огъвам
за нечия човешка топлина.
Не!
Аз ще се „извадя“ и усмихна
на лепкаво-превземащия мрак.
.....
Наздраве, Слънчо!
Във съня си кихна.
Е, хайде, прегърни ме силно пак!
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Валентина Лозова Всички права запазени
