Апокалиптично за апокалипсиса
(от Сатурновата дупка)
Господарят на рибите пак ще зимува на кея.
Всяка зима го среща там – ням, до последната буна
две дълбоки и пълни очи над водата да рее,
а вълни да го топлят и галят със влажни муцуни.
Той се смее наум. Като бебе. На бебе прилича,
преоблечено в кожа на дупки - по-плътно да вдишва
остър бриз от планктона, със който кръвта му потича
и от нея по пясъка с рибя кост епоси пише.
И чегърта го зимата всеки път. Люспите трупа.
Той ги ниже (да светят!) на връв, между цели заргани.
И отглежда пирани в ръкавите - благ като глупост.
Чак до лятото храни ги с плът. Мълчаливо ги храни.
Господарят на рибите този път няма да стане.
За последно в очите му, зимно, морето белее.
Всички риби плътта му до дъх ще изръфат. И рана
във водата ще зейне, и бури от липса ще зреят.
Всяка следваща зима вълните ще стават по-алчни,
по-свирепи и хищни, по-зли към последната буна.
Ще я сриват, опразнени, с ярост и бяс - девет бала.
И ще плъзнат медузи по кея. Без кръв и муцуни.
© Дарина Дечева All rights reserved.
