Аполония
Душата ми е вихрена симфония от чувства –
залезът, морето, сините вълни...
С любимия разхождам се, мирише на изкуство...
- Какво ти трябва? - пита ме.
- Аа, да, ориз вземи!
От унеса събуждам се и на земята слизам.
Крачим по паважа, а детето спи.
В тълпата пак се гмуркаме, със лакът аз навлизам,
пътека си проправихме почти без синини.
Разглеждаме сергиите, а нежен джаз ме гали.
Уличен артист... До него – телескоп
и чичко със мустак дебел дечицата подканя:
- Два лева за Сатурн! Ела, ей тук има местò!
По пейките насядали руснаци, сърби, шведи.
До тях цвърчи изкусно един черен мангал*.
- Царевица сладка, бате, виж - няколко педи!
Ела, опитай малко де, такава не си ял!
Оглеждаме концертите, но вече час ни гони.
Ето я и сцената, пак ще я подминем...
Не, недей тъжи за нас ти, скъпа Аполония!
Сега сме със детето, но ще дойдем догодина!
______________________________________
* – съд за разпалване на въглища
© Миглена Миткова All rights reserved.
