Аз и тъмнината...
Най-обичам да се сгушвам
в прегръдката на тъмнината,
че тя умее да ме слуша
и познава ми тъгата.
Щом душата ми е морна
и копнее за милувка
с ръка невидима,гальовна
ме утешава без преструвка.
Повей,ли косите ми разроши
-знам,шегува се така.
Хуквам по тревата боса
в тъмнината на шега.
Облаците вежди,ли навъсят
и светкавица,ли изтрещи-
гняв спотайва във дъха си,
тъмнината ме кори.
Ето ме отново в нея,
пак споделям си тъгата,
тя ме гали и мъдрее
нежно шушне ми в косата.
Капка парна ми лицето-
небето е с отворена душа,
щом заплаква значи...ето,
тъгува с моята тъга.
© Росица Петрова All rights reserved.
