Аз искам да питам градския скитник
Искам да попитам
беззъбия старец
обича ли.
- Обичаш ли?
- Обичам...Това вино ли е?
- Да.Вино,за теб е.
- Скитник съм аз.
Виж ме, без зъби...
И коса нямам.
Старец бе!
Старец...С небе.
Ама скърцащ.
Хе,хе...
/Смее се./
Ти знаеш, момче, -
хич не е лесно.
Ти знаеш –
обичаш и после,
отлитат мечтите...
И си сам, и си казваш:
“Абе,аз що не му”...
Нали?Не отричаш...
/Смее се./
Сещаш се.
- Да. – кимам.
/Той си налива./
- Хубаво вино!
Ама...
Не лесно.
Не е толкова лесно -
да знаеш!
Щото, млад си...
Излизаш...
Скитник съм, казах.
Сутрин във пет.
Взимам количката.
Един геврек.
Отивам на борсата.
Взимам онези,
черните вестници.
И после
нагоре,
сред колите...
Дий, воле!
И спира някой.
Дава ми пет...
Само за един вестник, нали.
И се чувстваш щастлив.
Дий,воле,дий!
Ей, тоя Йовков...
Йовков,
нали?
- Яворов,мисля...
- А, Яворов... Лора...
Жена ми се казваше Лора,
но...
Бог да я прости!
Почина.
По пътя вървиш,
сред колите.
Бибиткат ти!
“Спри!”
Ей,тия хора!
Ама често е жега...
Спреш на тази отбивка,
спреш на оная -
и времето, минало.
Затова, казвам ти.
Без почивка!
Ако ще да умреш!
Е, може за малко -
нали, да полееш...
/Отново с смее./
Да си починеш.
По обед.
Ама блъска сърцето...
Там има дървета.
И можеш да легнеш.
Гърба да обтегнеш.
И има пътеки.
Хващаш една
и усещаш природата -
треволяци,пчели
и паяци – много гадини ...
И е хубаво там.
Ех, тия години...
А после,
излизаш на “Цариградско”
и махаш, до отказ.
Като за сбогом.
/Усмихва се./
Ако имаш късмет,
все някой московец ще спре.
Ако не – не.
Здраве да е.
Да,
ще те хвърли
до Орловия мост.
Ей, че светнали тия орли!
Орли, ама пак -
Дий, воле ,дий...
Яворов,викаш...
И после колите.
Гледаш очите им.
Фарове светят.
И вече е тъмно.
Към гаража...
Обаче са в тебе парите.
Веднъж ме пребиха...
Викат им скинове.
Ти си млад, ти ги знаеш...
Взеха ми всичко.
И старата,синя количка...
Абе, млади момчета са, -
яки са – силни...
И се прибирам.
Дий ,към гаража!
/И се смее човека.И се усмихва./
- Я, остана ли вино?
- Има,изпий го!
А в гаража те чака ...
Одеалото.
Ама, викаш си –
малко почивка.
Ей ги, пият си.
С тях една малка.
Ракийка.
И
се прибираш.
Сам, във гаража.
Завиваш се през глава...
Става студено...
Утре пак в пет ще ставаш!
А ти, щеше нещо да питаш...
Или ти омръзна при мене?
- Не, нищо.
Трябва да тръгвам.
- Ей, момче!
- Да?
- Благодаря ти за виното!
- Бъди здрав! – казвам.
И си тръгвам.
И ,да, зная че исках,
че исках да питам.
И виждам щастливата му,
беззъба усмивка.
И да питам ли още...
И аз се усмихвам!
Да!Хиляди пъти!
Да, Той обича...
беззъбия старец
обича ли.
- Обичаш ли?
- Обичам...Това вино ли е?
- Да.Вино,за теб е.
- Скитник съм аз.
Виж ме, без зъби...
И коса нямам.
Старец бе!
Старец...С небе.
Ама скърцащ.
Хе,хе...
/Смее се./
Ти знаеш, момче, -
хич не е лесно.
Ти знаеш –
обичаш и после,
отлитат мечтите...
И си сам, и си казваш:
“Абе,аз що не му”...
Нали?Не отричаш...
/Смее се./
Сещаш се.
- Да. – кимам.
/Той си налива./
- Хубаво вино!
Ама...
Не лесно.
Не е толкова лесно -
да знаеш!
Щото, млад си...
Излизаш...
Скитник съм, казах.
Сутрин във пет.
Взимам количката.
Един геврек.
Отивам на борсата.
Взимам онези,
черните вестници.
И после
нагоре,
сред колите...
Дий, воле!
И спира някой.
Дава ми пет...
Само за един вестник, нали.
И се чувстваш щастлив.
Дий,воле,дий!
Ей, тоя Йовков...
Йовков,
нали?
- Яворов,мисля...
- А, Яворов... Лора...
Жена ми се казваше Лора,
но...
Бог да я прости!
Почина.
По пътя вървиш,
сред колите.
Бибиткат ти!
“Спри!”
Ей,тия хора!
Ама често е жега...
Спреш на тази отбивка,
спреш на оная -
и времето, минало.
Затова, казвам ти.
Без почивка!
Ако ще да умреш!
Е, може за малко -
нали, да полееш...
/Отново с смее./
Да си починеш.
По обед.
Ама блъска сърцето...
Там има дървета.
И можеш да легнеш.
Гърба да обтегнеш.
И има пътеки.
Хващаш една
и усещаш природата -
треволяци,пчели
и паяци – много гадини ...
И е хубаво там.
Ех, тия години...
А после,
излизаш на “Цариградско”
и махаш, до отказ.
Като за сбогом.
/Усмихва се./
Ако имаш късмет,
все някой московец ще спре.
Ако не – не.
Здраве да е.
Да,
ще те хвърли
до Орловия мост.
Ей, че светнали тия орли!
Орли, ама пак -
Дий, воле ,дий...
Яворов,викаш...
И после колите.
Гледаш очите им.
Фарове светят.
И вече е тъмно.
Към гаража...
Обаче са в тебе парите.
Веднъж ме пребиха...
Викат им скинове.
Ти си млад, ти ги знаеш...
Взеха ми всичко.
И старата,синя количка...
Абе, млади момчета са, -
яки са – силни...
И се прибирам.
Дий ,към гаража!
/И се смее човека.И се усмихва./
- Я, остана ли вино?
- Има,изпий го!
А в гаража те чака ...
Одеалото.
Ама, викаш си –
малко почивка.
Ей ги, пият си.
С тях една малка.
Ракийка.
И
се прибираш.
Сам, във гаража.
Завиваш се през глава...
Става студено...
Утре пак в пет ще ставаш!
А ти, щеше нещо да питаш...
Или ти омръзна при мене?
- Не, нищо.
Трябва да тръгвам.
- Ей, момче!
- Да?
- Благодаря ти за виното!
- Бъди здрав! – казвам.
И си тръгвам.
И ,да, зная че исках,
че исках да питам.
И виждам щастливата му,
беззъба усмивка.
И да питам ли още...
И аз се усмихвам!
Да!Хиляди пъти!
Да, Той обича...
© Ясен Крумов- Хенри All rights reserved.
Както винаги, стихът ти уцелва в сърцето 