Аз, несъвършеният
АЗ, НЕСЪВЪРШЕНИЯТ
(провокирана провокация)
От кал ме сътвори,
отскубна косъм от рогатия,
в ризата ми го приши,
от своя дъх ми даде,
в райската градина ме целуна,
отрони тридесет сълзи
и ме предаде...
На живота.
Той кръста ми скова,
ръцете си във кръв изми
и ме осъди.
Доживотно.
Щом проходих,
кръста си понесох
по отредената ми Via Dolorosa.
Жените ми до мен вървяха.
Всичките.
Майка ми за мъките ми плачеше.
Сестра ми Магдалена,
следваше ме в мъките.
Моята жена децата раждаше
и миеше краката ми.
А Ева, грешната,
подаваше ми ябълки.
За жаждата.
Отдавна минах тридесет и три.
Знам, на върха ме чакаш.
Близо съм.
И гвоздеи си нося.
Когато стигна там,
ме разпъни.
Въз моя кръст.
А после...
на червеите в черната ме остави.
Пак да стана пръст.
Аз знам, че няма да възкръсна.
От дявола по-грешен съм.
(Неговия косъм носех в ризата).
Не се смирих до смърт, защото
на живот осъден бях.
Брат си Авел го убих.
От завист.
Завиждах му за бащината обич.
И брата си Иисус на смърт предадох.
Не му повярвах,
че него си избрал
словото ти да разнася.
«Убийте го! Лъжец!» крещях обезумял,
тежки камъни по него хвърлях,
храчих във лицето му.
Търговецът във храма бях.
Крадях, продавах и предавах,
а с парите си купувах индулгенции.
За опрощение.
И много сладки ябълки изядох.
Жаден бях... а Царството Ти
беше на върха, далече.
После други ме окрадоха.
И обеднях.
Прегърбен, изпод тежкия товар,
едвам се влачих.
За насъщния земята чоплих,
от болка нечовешка вих.
Боляха много раните
от камъните, дето други хвърляха по мене...
Залисан в битките, във болките,
в гонитбата на времето,
не повярвах в Царството Ти.
Прости ми, Боже, ако можеш...
Нима вината е във мен,
че ти такъв ме сътвори
по образ и подобие на теб,
но... кален, земен,
дяволски несъвършен?
© Даша All rights reserved.
