Аз никога не ще да бъда вече своя
Само тишина след мойте стъпки,
но отекват сякаш в мрака те.
И отпивам аз на малки глътки
на живота от соленото море.
А морето - сякаш безпристрастно,
като декор на мъка свята.
Вече не е тъй прекрасно
и допълва горести познати.
То поражда вече в мене
само плач, разбива стъкленици у сърцето
и превърна се във бреме
туй, че никога не ще достигна аз небето...
Че никога не ще съм своя
и никога не ще усетя вече плам.
Че винаги там, след завоя,
ще ме чака вечна спътницата срам.
И не ще достигна Висините,
не ще да възродя мечти душевни,
а вечно ще ме стягат във гърдите
човешки укор, думи гневни...
© Петя Боянова All rights reserved.
