Аз нямам въпроси...
Сега са излишни въпросите, и няма да питам,
Господи, колко пред мене са дните и нощите,
и колко все още така ще боли, сама разбирам,
не помагат сълзите, и крясъците на птиците.
Потичат сълзи, като сезон се изнизват очите.
В душите на птиците е все така небесно и светло,
когато в съня си раздират небето с крилете,
когато приплакват в летежа политнали тихо.
Във тишина се раждат мъглите край старите замъци,
и все така в тишина дните умират във нощите.
Когато се будят обагрени в алени крясъци спомени,
пак в тишината заспиват и чезнат непробудени...
Аз нямам въпроси, животът е време, не отговор.
И тръгвам след сивият вятър смразил и сърцето ми,
да можех със длани да галя небето, когато е синьо,
и вятърът леден от мен да си иде завинаги...
© Евгения Тодорова All rights reserved.
