Аз минах под дъжда вбесен,
под капките прозирно морни.
Не бе студено в този ден -
през юли бе, цъфтяха рози.
Във локвите събрана скръб,
осъмва вече равнодушна.
Тежи във стегната гръд
и люшка ме, не се отпушва.
Аз тихо устните си взех,
за да мълчат поне за малко.
Останала и без небе,
рисувах слънцето си ланско.
В платното бяло цъфна лен,
в небето облак се отключи.
Аз плаках в този тъжен ден,
защото ти не ми се случи.
© Геновева Симеонова All rights reserved.
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
Най-тихото е пълно с думи, до днес неказвани на глас. Реката влачи кални руни, които не разчетох аз....
imperfect
Очите му са с цвят на капучино, а устните му имат вкус на сняг. Целунах го веднъж. (Май беше зима). ...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
