Аз съм ...
Старата върба над водовъртежа
поклаща клонки като компас,
лицето си оглежда - не е ли
прежното?
Нима това лице съм аз ...?
Стар орел. В последен кръг
свива крила над канарата и от раз,
като стрела, изстреляна от лък
се сурва долу - топъл камък
в равнината!
Нима тоз орел съм аз ...?
На разпивка старите авери
пеят за младост, любов, изневери,
щурците онемели ги слушат
във захлас,
тихо отстрани припява някой.
Нима вокалът - това съм аз?
Аз съм - и върбата, и орела,
и авера,
онзи, който там приглася,
раздал вече любовта си стара!
Стара ли? Раздал?
Едва ли!
В душата ми от любов е вече
толкоз тясно,
че за друго място няма,
няма място ...!
© Валентин Василев All rights reserved.
