Аз знам!
Надежда хвана Вяра под ръка и тръгнаха. Унило и полека.
Къде са се запътили така? Низвергна ги, забрави ги човека.
Несретни и окъсани вървят, крилата си на други подарили,
две просякини в лъскавия свят – опърпани, недраги и немили.
И питам се: Къде остана тя? Сестрата трета. Като куче свита.
Трепери. Ни милувка, ни цветя... Поспира някой? Само да я срита...
Със себе си човекът е зает, човещината скъпа е. И чужда.
И ето, само лудият поет разплаква мъдростта. А няма нужда...
Но някъде в очите на дете, предутринно небето се оглежда,
от малко зрънце, просено расте и избуява жилава Надежда.
Ще влезе то в притихналия храм и Вярата ще го последва. Силна.
И любовта... Не питайте! Аз знам! Телците златни мъдрите ще килнат...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
