Брегът на синята река.

Селцето китно, сред лъките.

Момче куцукащо едва

провира се между върбите.

Загледа ли отсрещен бряг,

тя всеки път му се явява:

покрита с люспи, в ракитак,

една русалка изпълзява.

Премрежило добри очи,

то дълго с нея си говори –

докато мрак я заличи

и тя във здрача се разтвори...

Но синеокото момче

в една спокойна, тиха есен

пое към близкото градче

в рибарска лодка с тъжна песен.

Че то бе чуло за знахар –

сакати тръгвали си прави! –

и бе готово като дар

каквото иска – да остави.

След него синята река

на равнодушна се преструва,

ала русалката една

сълзи не сдържа и тъгува.

Веднъж момчето се яви

без патерици, в утрин синя

и към високите треви

впи поглед в лепкавата тиня.

Уви, не виждаше се там

русалка с люспи златопери.

Навярно друг с едно "Сезам"

към нея ключа бе намерил...

Тече си синята река,

ветрецът мислите отвява.

Момчето имаше крака,

но беше чувствата продало.