Балада за стария чардак
Балада за стария чардак
Една лоза пред къщата ни стара,
самата тя на повече от век –
в интериора градски тротоарен
се бори за живота си нелек.
Прадядо ми за клонките й вити
чардак салкъмов с табиет сковал
и сто години в бури страховити –
в дъжд, в сняг лозата горе той крепял.
Насила скоро махнахме чардака.
Салкъмът, вярвайте, не бе изгнил.
Не беше спешно – можеше да чака –
но с винкел нов лозата се сдоби.
И боядисахме желязото в зелено –
сега е тъй красиво – само виж! -
по-стилно някак си, по-подредено,
внушително и с по-голям престиж.
И ето, пет години оттогава
с любов лозата дядова редим,
по интернет надлежно разучавам
с какво да пръскаме и да торим.
Но нещо оттогава все й пречи:
ту мръзне зиме, ту на лято в пек
в мана остават само сухи клечки –
и грозде няма даже за адет.
Накратко: миналата пролет вече
едва успя да пусне малко сок,
през лятото изсъхна и се свлече
от винкела изискан и висок.
Отсякохме стъблото – без надежда,
че може някак да я съживим.
И цяло лято там дърва нареждах
за огрев – мястото да усвоим.
Но вчера – ах! – разчиствайки по двора
останките салкъм и клечетак,
филизче крехко лозово нагоре
съзрях – пълзи и търси си чардак.© Венета All rights reserved.
Поздрави, Вени!