на студен балкон, аз развълнуван
с приятел мой близък и скъп.
разнищвам теми и пиша поеми,
с прогарящо гърло и пулсиращи вени.
на житейската пропаст и съвсем на ръбът,
ха да паднем, с огньове играем,
да изгоря предпочитам но не и срамът,
да ни забравят,нека! а ний ще копаем. 
в смог от апатия и евтина пура,
погледна ме ей тъй както аз теб,
и през вежди смутено въздъхна
„не сме брате мой за текущия век.
объркал е някой отгоре редът ни. аз знам че съм прав,не съм луд.
и на небето бюрокрация властвува и там трудно изпращат на път.
ах как искам по-рано да бяхме живели,
по-рано да бях те познал.
по-рано да бяхме умрели
и по-рано полегнали в кал.
чел съм в книгите само, за общества и морални дела.
за блянове,
цели,
за правда,
за достойнства без чужда вреда.
не е измислица братко, повярвай,
измислици никъде няма. има реалност която избираш 
или реалност по-черна от яма.
светът така е устроен, светът върви все назад
светът е порочно греховен, наредиш ли таблото си мат.
за подвизи с теб сме родени, да браним две нежни очи,
на кръглата маса да седнем или каквото Той отреди"
после захвърли празната чаша и смирено наведе глава
и по-честна от пиянските устни роди се горчива сълза.