Банално за приятелите
Те са до нас, когато ни трябват
със нас да поплачат във дни на тъга.
Душù да се късат, сърца да догарят -
те са до нас - желязна ръка.
Когато се свиваме в тихите Ъгли
и роним безспирно горещи сълзи,
до нас ще застанат (дори безразсъдно),
както и ние до тях сме били.
Тя е до мен, така - неизменно,
до мене остава, когато греша.
Прощава ми всичко, когато съм гневна,
не ме изоставя - с това се теша.
За туй сме създадени хората - просто,
да търсим човека, за който боли,
да стискаме зъби, когато е сложно,
да плачем на воля, когато вали.
Приятели трябват, но не за утеха.
Приятели трябват - до тях да стоим.
Да имаме право да поискаме дреха,
а не за неправдата тях да виним.
Затуй я обичам, че тя е такава -
идва у нас и до мене мълчи.
Душата си цяла на мен я дарява,
когато душата във мене гори.
Когато си тръгнат любови, роднини,
я търся в лицата на всички край мен.
И става ми леко, и дава ми сили,
че тя да си тръгва не мисли съвсем.
Затуй съм готова света да изгубя
и който поиска ме, нека вини!
При нея ще ида, навярно ще псувам
и зная след време - тя ще прости!
P.S. На най-добрата ми приятелка!!!
© Деница Красимирова All rights reserved.
