Бащина
Ръцете ми безсилни
се протягат в мрака –
очите ми до болка
там се взират..
Но, теб те няма –
няма, кой да чака
на прага стъпките ми ...
И сълзи напират.
В очите ми,
събрала се е мъка.
В сърцето,
тежест тегне и натиска.
Душата ми,
бунтува се и бъка,
че теб те няма –
мисълта подтиска.
От мене, кой те скри
и кой открадна –
душице, бисерче...
Дете на тати?
Надсмива се
съдбата безпощадна...
- Ох, имала глава,
тегло да пати!
- Къде си ти?
Аз пиша ти, детенце –
невинно мое,
малко,
ненагледно.
Как стана тъй,
че скърши се –
цветченце
и разпиля се пухче,
безвъзмездно?
Проклинам всеки дявол и стихия,
но сили нямам повече от жалост –
как черната... С косата... Сред килия,
заключи твойта нежна, крехка младост?
Аз, ще те помня слънчево дете!
И ще те виждам, щерке моя малка –
сред пъпките цъфтящи на дръвче
в искриците, на зимната пързалка...
В усмивките на малките дечица,
по паркове, градинки и дворове –
във песента на всяка пойна птица,
прикрила се под кичести клонове.
Ще те откривам в утрото с лъчите,
на слънцето... В небесните простори –
очите ти ще виждам, сред звездите
в прозореца, преди да спусна щори.
А после, знам –
в съня ми, пак ще дойдеш...
И ще играеме на слънчева поляна,
и ще се смеем много...
Но, ще си отидеш,
преди да кажеш тате...
Или мама.
© Бостан Бостанджиев All rights reserved.
