Бащината къща
Изпуснато хвърчило
отдавна са дните ми.
Все бързат къмто утре …
полудели.
На кръст разпънати
будуват нощите ми,
а времето - везна люлееща е
между днес и вчера.
Стрелката ѝ прескача с ритъма сърдечен,
но продължава да ме води все напред.
Назад…, което беше – беше!
Дали? Така си мисля… Ала не!
Опитвам се, но как ли да забравя
уличката стръмна
с бащината къща?
Всяка нощ във сънищата
(в тях няма разстояния)
стоя отвън и вместо мама,
тъгата ме прегръща.
Години все така заключена стоя, безлюдна
Два бели гълъба единствено
кръжаха над стрехата.
Решение такова взима се
през сълзи, трудно…
Прости ми, татко,
добри стопани днес
лекуват и душата.
© Даниела Виткова All rights reserved.
