Бе късно любовта си да спасим
Бе късно любовта си да спасим,
когато тръгнахме в различни друми,
ала остана въглен да гори
и да ни пари докато сме живи.
Бе късно в пътя си да спрем
и да признаем любовта си,
затуй сега отчаяно кълнем
и дните си, и нощите си къси.
Бе късно... беше призори,
една сълза в окото ти въздъхна,
а моята душа се сви
от мъката, която я облъхна.
А днес е рано, твърде рано
да върнем времето назад.
Животът ни - сираче зажадняло
за нежна ласка в плътен мрак...
И тъй, додето поглед стига,
ни изход виждаме, ни брод:
самотен път в пустиня суха
е полусъществуващият ни живот.
© Росица Петрова All rights reserved.
